Angeloff talks…

Казвам се Димитър. Имам най-обикновеното име на света. Приятелите ми не ме разбират. Всички искат да бъдат рапъри, футболисти, дилъри, шофьори, мутри. Един иска да е лекар, нищо че не знае разликата между митохондрия и сталактит.

Аз ли? Аз искам да съм река. Обичам след училище да ходя на Вития мост и да гледам как минават хора, кораби, лодки, да различавам различните боклуци, да наблюдавам как се сменя цвета според разположението на слънцето. Никога обаче не съм можел да плувам. Сигурно за това толкова обичам водата.

Гледал съм по телевизията, че във Виена хората отглеждат лебеди в река Дунав. Аз не съм виждал лебед, освен на снимки и картинки. Но сигурно е много могъща птица – щом може и да лети, и да плува. Колкото е величествена, толкова е и уязвима – може да се удави от боклуци в реката, а може и да попадне в буря и да се блъсне.

И все пак, предпочитам да съм река. Защото лебедът може да умре. А реката? Тя е вечна. Провира се навсякъде. Всички я признават. Още от древността е давала живот на хората. Например по поречието на Нил всички африканци разчитат на приливите, за да си поливат градините; и на отливите, за да напоят стадата си. Амазонка също е величествена – никой не знае откъде започва и къде свършва. Аз не искам да съм толкова огромна река. Искам да съм си нашият Дунав. Ще позволявам на търговските кораби да обменят продукти и суровина. Ако някой ме замърсява, ще се надигна и ще прелея. Ще нанеса такива загуби, каквито никой не би и сънувал. Искам да видя как е в Белград, в Прага. Не е случайно, че всички хубави градове в Източна и Централна Европа са по поречието на точно тази река. Великият Йохан Щраус е написал най-красивият валс и го е кръстил на нея. Дунав е толкова величествена, че дори Османската империя нарича свой вилает на реката.

Но това са просто някакви факти. Ако гледаме само хубавата страна на нещо, винаги можем да го направим велико. Сигурен съм, че дори една кутия прясно мляко би била уникална, ако се подбере правилната гледна точка.

Аз не искам да съм просто някаква фактология. Искам да давам живот, когато трябва, и да отнемам такъв, когато се налага. Хората ще ме уважават, ще ме тачат. Децата ще се къпят весели в мен, момите ще хвърлят венци, а аз ще ги отнасям по течението към непознатото и светло бъдеще. Мъжете ще се борят в мен за кръста на Йордановден. Ще излизат калени, здрави, за да преборят зимните месеци. И ще казват: „Ей, добре, че е тая река!“

Не знам защо искам да съм река. Сигурно е свързано с това, че знам друго: Не искам да съм обикновен човек. Мога да стана лекар, програмист, президент, обущар. Но защо? Това ще е просто една материална длъжност. Ще спечеля пари. Ще се задомя. Ще оставя наследство. И ще си отида. А ако съм река ще съществувам вечно! Няма да направя щастливо само едно семейство с една заплата, ще направя щастлив един цял народ.

Сигурно за това не ме разбират приятелите ми. За това и седя тук, на брега, сам-самичък, с единствената ми приятелка, реката.

Разказът е публикуван на 26.06.2011 в сайта ecomania.vesti.bg, част от конкурса на Инициатива “Зелен Дунав”.

Топъл октомврийски неделен следобед. Някои хора дремят вкъщи, други са излезли на разходка с детето или с кучето. Не и Илиян и неговите приятели. В такива дни момчетата се събират в кафето на Силвия, бивша съученичка на Илиян. Кафето в неделя не работи, но те въпреки това се събират там.

Телефонът звъни с песен на Roxette. Наистина  странен начин да се събуждаш, но Йоана казва, че и харесва, затова искала да се събужда с нея. Сигурно не е чела хилядите изследвания, които показват, че ако дълго време се събуждаш с една мелодия, тя автоматично ти става омразна и така една песен както е най-любима, застава на първо място отдолу нагоре.  Какво има да прави днес Йоана? Нищо, както винаги.  Все не харесва своя роден град Кубрат и казва, че когато може, ще замине в Русе или Варна. При въпроса  „защо“ обаче следва изпълненият с логика отговор – „‘Щотуй (защото е – пр.) Русе…знайш как е, ко да ти обясняям ся“.  Звъни на приятелката си Мирела, която си е сложила за мелодия вместо дразнещият звук на „свободно“ новата песен на Траяна. Докато чака да и вдигне, Йоанчето си припява.

-  Траянчее, миличка, ай‘ кафенци.

- Ама къдье?

- Ай да отийм(отидем – пр.) на Снейка. Тъкмо Стоил шъй (ще е – пр.) там, да го скивам.

- Тамън. Ама чакай да са  опрая с тая дрисла майка ми, не ще да ми дава пари, мърлата.

- Оф, взимай там некви пари, два лева, и идвай. Чакам та.

Това е един обикновен ден на Йоана и Мирела. Когато не са на кафе, са на училище. Приоритетите им са доста елементарни, ценностната система е чужд термин от часовете по етика и право, а любимият им цвят е розово, като обилно го слагат върху устните си.  Явно е модерно, щом всички момичета в Кубрат се червят като евтини амстердамски проститутки.  Макар че не са далеч от истината. Съвсем логично и приемливо е някоя от тях да заработи в Амстердам като „сервитьорка“, а всъщност да предлага секс-услуги, и ако попадне на българин, може да му направи отстъпка.

Дните си текат, Йоана и Мирела ходят от време на време на училище, колкото да не ги оставят на изпит и да завършат,  за да дойде бала. Но големите очаквания са след бала. След лятото. Те ще отидат да учат във Русенския университет, или по-престижния, Харвард на Харвардите в очите на мама Руска и тати Пенко, Винса! Малко знаят че той реално се води Икономически Университет  – Варна, нищо чудно и половината тамошни студенти да не знаят.

За жалост на великолепното приятелство на двете, уповаващо се на постоянни статуси и коментари и лайкове във фейсбук една към друга, Мирела е приета във Винса, докато Йоана ще се задоволи със педагогика на тревните покрития и пластмасови строителни заграждения(ПТППСЗПДЗВ).

Но Йоана вече е стъпала гордо в апартамента, миришещ на умрели бабички(просто защото наистина е починала жената, която дотогава е обитавала жилището), сред хлебарки и пенсионерска мизерия, с гениалния наем от 64,50 лв, в които влизат здравите прозорци с дървена дограма и телевизор Велико Търново. Йоана е русенка! За нея Кубрат е затворена страница!

Първата трудност пред нея е да излезе с някой на кафе. Тук всички са непознати! Добре че започва учебната година, и тя като горда студентка, решава да организира първият си купон у тях,  за да „са сближим колегити“.  Успява да се запознае с един-двама „по-готяни таквиз“,  които знаят горе-долу дискотечния живот в Русе (по техни думи). Което естествено означава че знаят къде има чалга и къде има евтина водка. „Брат, за 4,50лв с три големи водки и три коли са прайш смърт!“

След 1 месец Йоана е ходила във всички чалготеки и нечалготеки, в които ако няма хора, пак пускат чалга. След още 1 месец вече работи гордо като сервитьорка. Това е нейният шанс! Сега ще се запознава с по-готините клиенти, ще ходят на дискотека, ще танцуват, и ако извади късмет, може и да отиде в на някой русенец апартамента. Естествено, клиентите са на същото интелектуално ниво (някъде мааааалко над нулата), и логично и се връзват на акъла. И така вихрено Йоана завърта социалния си живот и за нула време от проста селянка с розов телефон  и 20 лева в ръка, става оборотна мацка, която се припознава  във всички текстове на Тони Стораро, има приятели, с които освен по дискотеки и по кафета, не се вижда по други места, защото просто не я влекат. „Ко да прая в тоз парк, само някви дървета. Две прави алейи и туй-то.“

За жалост Йоана не е единствен случай. Много момичета, отивайки от по-малък в по-голям град се самозабравят и преоткриват себе си и социалния си живот по дискотеки, кафенета и молове. Стараят се да се запознаят с повече и повече хора, да бъдат част от нечия компания, за да може след време да си каже „Ето, аз имам приятели тук, за какво да се прибирам“ в Кубрат, Делибашево, Аксаково, Смолян, Петрич, Казанлък, или който и да е произволен град с население от 1 до 1111111 души. Разбира се, света им се простира от Плаза до БИАД, от Екстраваганца до Опиум. Никой не може да ги съди за това, че не са нобелови лауреати и не слушат Моцарт, или поне Оейзис. Но основният проблем е, че момичетата с такъв манталитет се разрастват лавинообразно.  Привлечени са от неоновите лампи на дискотеките  в Морската, от шумният, забързан и мръсен живот по столичните булеварди, евтиният алкохол по дискотеките, многото чалга и многото непознати хора със същата съдба и идеология. Жалко е обаче, че не го осъзнават, а продължават да си вярват. Край.

пр. – превод

- Кой си ти? – попита таралежа.

Всичкомен не бе от далечна планета или жертва на екологична катастрофа, беше обикновен човек, който можеше всичко и искаше да се скрие зад нечий костюм с гръмко име, като по комиксите.

- Аз съм Всичкомен и мога всичко.

- Можеш ли да станеш невидим?

- Да, мога.

- Можеш ли да стреляш с лазерни очи?

- Също мога. Мога и да ти залижа бодлите, за да си като хасковски циганин на сватба.

- Всичкомен. – почуди се животинчето. – А кой си ти зад маската?

- Всичкомен без маска.

- Как се казваш, къде живееш, какво работиш? – продължи с любопитстването.

- Кларк Кент съм.

- Стига глупости! – ядоса се таралежа. Знаеше много добре, че това е името на Супермен.

- Мога да съм и Кларк Кент, стига да поискам. Мога всичко, забрави ли? – Всичкомен се подсмихна.

- Можеш ли да бъдеш мен? С бодлите и острата муцунка?

- Мога. Но не искам. И знаеш ли, това че мога да говоря с таралежите май не е толкова готино колкото си мислех, таралежите сте много любопитни. Тръгвам си.

Всичкомен стана и си тръгна.

- Всичкомен, а защо ходиш, а не летиш?

- Защото мога! – изсмя се Всичкомен и продължи да си върви като обикновен човек.

Прибра се и си свали костюма. Погледна през прозореца сивия ден и си помисли: “Ех, колко си лош, ден, защо не светне малко слънце, да се зарадват хората, да излязат майки с колички из парковете, младежите да се целуват по пейките, чиновниците да си разходят кучетата, които стоят като затворници в кубичните апартаменти. Нима не го заслужават?” Деня му отговори:

- Всичкомен, хората са длъжни да знаят какво е мрака, за да се научат да ценят светлината.

Всичкомен се почуди, той не подозираше, че в моженето на всичко се включва и това, да можеш да разговаряш с Деня.

- Ден, да се покажа ли пред хората? Без маска, без костюм, с анцуг и маратонки. Да им кажа, аз съм Всичкомен, мога да направя всичко за вас. Видял си много, Ден, кажи какво мислиш. Този костюм вече ми тежи.

- Всичкомен, – каза Деня със сърдит тон, – ако се покажеш, ще изчезне тайнствеността ти. Знаеш, че най-хубавите неща са забранени. Още християните преди 2000 години с техните митове за Адам, Ева и ябълката са достигнали до този извод. Ако разкриеш лицето си, един идол на хиляди деца ще умре. Това ли искаш, хиляди детски лица плачещи неутешимо, че техният герой който може всичко, Всичкомен, не може да пази тайна?

Всичкомен се бе уморил да бъде всичко. Беше пожарникар, полицай, лекар, икономист, счетоводител, самолет, дъжд, сълза, белезници, тирбушон, беше ходил в Марсилия, Отава, Шанхай, Джакарта. Всичкомен можеше да бъде всичко и навсякъде, затова и всеки го търсеше. От тази цялата работа да бъде супергерой не успяваше да бъде обикновен човек. Много му тежеше работата и липсата на нормален живот. Искаше да работи като сервитьор и да си скъсва гъза от бачкане докато другите празнуват, искаше да бъде счетоводител и да почива всеки празничен ден и да се скатава обедната почивка и да си тръгва петък по-рано, искаше да гледа мач с приятели и да зарибява мацки в дискотеката, искаше да има син и да го учи как да рита топка.

От много работа обаче беше забравил как да бъде нормален, затова просто се примиряваше с работата си.

Един ден се прибра уморен от поредното сваляне на котки от дървета и спасяване на жени от улични обирджии. Искаше му се да излезе на разходка като нормален човек, затова свали костюма, облече една обикновена сива тениска, обу някакви дънки и черни обувки, излезе от дома си и взе градския транспорт до центъра на града. Слезе, огледа се, почуди се накъде да тръгне. Закрачи по първата улица, която беше пред него. Разхождаше се и наблюдаваше хората и автомобилите. Всичкомен забеляза, че шофьорите караха прибързано и рисковано, а минувачите бяха умислени и тъжни. Вървеше и гледаше празните магазини и улици; децата не се усмихваха и не носеха балон, завързан за ръката им; майките с колички разговаряха не за красотата да имат деца, а за ниските детски надбавки и проблемите вкъщи; вестникарките гледаха с тъжен поглед, защото цял ден продаваха заглавия от типа “Майка и дъщеря загинаха в нелепа катастрофа”, “Пуснаха Петър Алексеев от ареста срещу гаранция от 200 лева и три каси бира”; бездомният музикант на улицата свиреше бавно и тъжно на скъсания си акордеон. Работниците по близкия строеж псуваха и негодуваха от условията си на работа. Всичкомен се почувства ужасно. Нямаше нищо, което да го накара да се усмихне. Сега разбираше, защото всички имаха унил поглед. Защото няма на какво да се зарадват.

Продължи да върви и стигна в градския парк. Пенсионерите коментираха ниските пенсии и трудния живот, докато седяха уморено по пейките. Птиците пееха тъжна песен. Беше пролет, дърветата цъфтяха, но розовите цветчета сивееха на фона на мрачното и злокобно, лишено от перспектива ежедневие. Всичкомен се почувства ужасно. Искаше да промени всичко, но нямаше да има сили за толкова мащабна акция. Просто се прибра умърлушен. “Защо всичко е толкова сиво? Дори и аз не мога да го променя. Какво въобще правя тук?” Съблече се и легна да спи. Не беше спал от 3 седмици.

Станимир се събуди след три дни. Изми се, закуси, седна пред компютъра, провери си мейла и си закупи самолетен билет. След това си събра багажа в един куфар и си повика такси. Докато чакаше се огледа. Докато беше супергерой имаше всичко, но същевременно нямаше нищо. Нямаше нито приятели, нито личен живот. Затова последното му действие като супергерой, който може всичко бе, да изтрие всички суперсили от себе си. След това си обу белите маратонки, слезе пред блока и влезе в таксито.

- Летището.

- Тръгваме. Ще летите, а? Дъщеря ми и тя летя оня ден, изпратих я, студентка е в Берлин. А вие, ако може да попитам, с еднопосочен билет ли летите, или ще се връщате?

- Защо дъщеря ви учи в Берлин, а не тук, в България?

- Е, защото тук е кочина, дупки по пътищата, високи данъци, ниско образование, никакво здравеопазване, младото поколение си е ебало майката, възрастните живеят със сто лева на месец, хората са тесногръди и няма перспектива за бизнес и развитие.

- Сега отново ли се интересувате с какъв билет съм, или вече ви стана ясно?

Не последва отговор от таксиметровия шофьор. Пътуването до летището беше мълчаливо, само от радиото звучеше чалга, която само правеше обстановката още по-тягостна.

- Моля пътниците на полет 643 да се упътят към вход 12. България Еър ви очаква на борда.